Както бях обещал, най-после седнах да напиша как изкарах Нова година в семейния хотел "Роял" в Борино. Бяхме си резервирали трите нощувки така, че да имаме по една от всяка страна на новогодишната нощ - т.е. да не пътуваме точно преди посрещането или веднага след него. Отиването ни отне около четири часа, като избрахме най-живописния, както и най-краткия като километри път. Не се лъжете, най-краткият като километри не означава най-бързия, тъй като това е най-високопланинския път за Доспат. Не препоръчвам на никой без зимни гуми и без вериги в багажника да поема по този път по това време на годината. От магистралата хванахме отклонението за Септември, оттам през Варвара и към Велинград. Пътят беше чист, никъде до Ракитово не се видя нито снежинка. Едва когато почнахме изкачването към язовир Батак край пътя изведнъж побеля. Самия път беше чист. След като минахме покрай язовир Батак малко преди да почне спускането към град Батак има отклонение вдясно за Доспат - хванахме по него. Оттам пътя става стръмен, по-тесен, с повече завои. И преди всичко - заснежен. Следващите около 50 километра се кара по сняг - за нас той беше добре затъпкан и опесъчен, което не наложи слагането на веригите, а просто по-внимателно шофиране. Пътят върви през прелестни борови гори, родопски била, а тук там се отварят красиви белоснежни поляни. Именно по време на това пътуване човек вижда истинската красота на зимата. Някъде по средата на пътя е местността Беглика, където първо се минава над малкия, напълно замръзнал язовир Малък Беглик, който при снегонавявания може дори да не се вижда, след което започва едно изкачване... Докато пред вас отстрани в долината се изправи гледката на голяма каменна стена, сякаш някаква крепост в планината. Всъщност това един от най-красивите язовири в България - Голям Беглик (известен и със старото си име Васил Коларов). На всички препоръчвам да спрат при стената му или след нея (шосето за Доспат минава по самата язовирна стена) и да излязат да се насладят на красотата. Фотогалерия: Язовир Голям Беглик и Зима в Родопите! Оттам шосето продължава криволиченето си между борови гори докато не излиза при язовир Широка Поляна. Той е доста по-различен от Голям Беглик, разстлан в заравнена местност, със заливи и ръкави между останали горички. Оттам пътят продължава вече преобладаващо да се спуска, докато след един завой от високо не се открива страхотна гледка към язовир Доспат... По спускането към него снегът изчезна, а пътят стана отново чист. Едва тук видяхме отново и асфалта, по който се движим. От Доспат до Борино има още около 18 км, които се минават доста бързо, стига да няма поледици. По тях на един завой се вижда и красив стар мост, останал от векове. В самото Борино (...) така стигате до импровизираното паркингче (за 4-5 коли) и входа му. Аз и приятелката ми, заредени от положителни емоции от приятното пътуване и гледките, влязохме там. Хотелчето изглежда скоро ремонтирано, а стълбището му и коридорите на етажите са украсени с типични родопски фолклорни предмети, в това число и носии. Позавъртяхме се, тъй като нямаше рецепция... На втория eтаж обаче имаше една столова, от която се разнасяше радостна глъч. Почуках, открехнах вратата и попитах. Оказа се, че там са се събрали по-голямата част от гостите на хотела, които също не знаеха къде да намерим стопаните. Върнахме се до вратата и натиснахме единствения звънец. Не след дълго се появи сина (предполагам) на Фрезие, който повика и нея. Показаха ни и едно звънче на площадката на втория етаж, с което да звъним там - в близост до кухнята им, и винаги някой от тях ще се покаже. Стаята ни беше на третия етаж. Кратко разочарование беше факта, че изрично бяхме поискали стая със спалня, а тази беше с две отделни легла. За щастие те бяха с нови матраци, а Фрезие ни каза, че можем да разместваме както си искаме и да се чувстваме у дома си... И скоро леглата бяха едно до друго. Стаята беше с леко скосен в единия край таван, красиви родопски одеяла и родопски черги по земята, малък телевизор, метална квадратна печка тип "циганска любов", за която ни даваха колкото си искаме дърва. Дървата бяха чам - разгарят се и горят бързо, и бързо температурата ставаше повече от необходимото гореща. Ние разбира се не се оплаквахме, защото приятелката ми е доста зиморничава и обича да е топло. Стаята си има и собствен санитарен възел. Той е явно съвсем скоро направен, с нови теракота и фаянс. Малко е тесничко, а подът е с доста голям наклон за да се оттича водата и да не отива към стаята, така че човек трябва да внимава да не се подхлъзне докато се къпе... както някои от нас направиха. Гореща вода обаче винаги имаше, така че от условията сме много доволни. Оказа се, че освен на долния, и на нашия етаж има механа. И тъй като повечето гости, без нас и една друга двойка, бяха заедно и се събираха на долния етаж, при нас беше много спокойно. Още първата сутрин Фрезие ни изненада с прекрасна родопска баница за закуска. Обяд не поискахме, защото денят беше отреден за разходка към Триград. Иначе, каквото и да ни се ядеше, просто поръчвахме няколко часа по-рано и Фрезие го приготвяше, а цените бяха доста приемливи, да не кажем ниски. В деня преди новогодишната нощ ходихме до Триград. Приятелката ми никога не беше виждала такива природни красоти и беше много впечатлена. Шосето за Триград от Тешел е възстановявано по някакъв Европейски проект и е с идеален асфалт, само на 3-4 места е изядено и стеснено от реката. Попаднахме на входа на пещерата тъкмо, когато влизаше една група и въобще не сме чакали. За тези които знаят какво представлява пещерата "Дяволското гърло" няма нужда да обяснявам, а за тези които не знаят - най-добре е да я видят, защото никои думи не биха могли да я опишат достатъчно добре. След разглеждането й отидохме до самото село Триград, по пътя ни провериха от гранична полиция, тъй като то е близо до гръцката граница. Хапнахме в една от механите там, но не останахме очаровани. Връщайки се до Тешел (където също има малък язовир) поехме по пътя за Ягодина. Това е шосе, което не бих препоръчал на хора, страдащи от клаустрофобия. Скалите надвисват над пътя доста по-наблизо отколкото в Триградското ждрело, на места имаш чувството, че ще те захлупят, а самото шосе скоро се превръща в еднолентов път, по който разминаването е почти невъзможно. За наше най-голямо съжаление Ягодинската пещера беше затворена, защото е наводнена. От входа и изтичаше истинска малка река. Затова и се върнахме оттам обратно в Борино. Самата новогодишна вечер изкарахме в механата на нашия етаж на хотела, заедно с другата двойка, за която споменах. За разлика от стаите обаче, в механата има само една малка електрическа печка и си беше хладно, поне когато има толкова малко хора. Вечерята беше хубава, и за наша изненада сред различните специалитети от месо имаше и доста от свинско. Нещо, което не бях очаквал за този регион, в който джамиите са повече от църквите. Имаше и типични родопски специалитети като пататник и родопски клин (нещо като питка или баница с ориз и аз не знам още какво). Единствената ни забележка беше, че явно за да могат и те да празнуват както трябва, всичките неща бяха предварително приготвени и само притоплени. На следващия ден се наспахме добре и се разходихме из Борино. Селото е доста голямо, не случайно е общински център. Понеже беше неделя, а и официален празник, информационния център обаче беше затворен. Иначе там човек може да си купи разни родопски фолклорни битови предмети, стомнички, плетени чанти, престилки и т.н. Той се намира близо до центъра на селото, като се тръгне по пътя за Доспат - там където той се разклонява над една рекичка. Ако се разхождате в Борино, ви препоръчвам да се изкачите до църквичката на селото, защото от там се открива страхотна панорама. Фотогалерия: сминка от панорамата на селото... От указаното разклонче продължавате по пътя за Доспат, докато на едно място вдясно не се отделят бетонни стълби - изкачвате се по тях. От църквата има хоризонтална пътека от другата страна на билцето, която се спуска постепенно зад училището до самия център - където са още джамията, старата сграда на общината и общинския съвет на ДПС. В последната нощ преди да се върнем валя сняг, заради което по пътя към Доспат беше побеляло, на места дори се беше заледило. Карахме по-внимателно, но когато стигнахме до добре познатия вече високопланински път край язовирите за Батак нищо не беше различно. Върнахме си се отново оттам, като този път се отбихме и до самия град Батак. Разгледахме музея, който работи и в неделя, както и църквата-костница на баташкото клане, в което при потушаването на априлското въстание турците са избили 2000 души, главно жени и деца. Оттам връщането към София беше сравнително бързо, като изключим факта, че беше неделя вечер и магистралата беше много натоварена. Софиянци се прибират в София от родните си места...

Момчил
mskordev@ntv.bg

Momchil Skordev
International News Desk
Nova Television, Sofia, Bulgaria